Всичко е в нас – и вината, и красотата и прошката


– Орлине, как посрещна Новата година и кои са най-незабравимите ти моменти от изминалата 2018-а?
– Общо взето беше хубава година, лошото е, че някак си ми се изплъзна много бързо между пръстите, но така е – започват да стават все по-къси и по-къси дните и нощите. Имаше няколко интересни неща, които се случиха през 2018-а, като се започне с премиерата на прекрасен мюзикъл – „Да пееш под дъжда”, който направихме с екипа на Варненска опера и Мариан Бачев, под режисурата на Борис Панкин. После беше и премиерата на „Mamma Mia” в Софийска опера с режисьор Пламен Карталов, а след това издаването на книгата ми. Иначе новата година я посрещнах в Поморие, където имах участие. Дано през 2019-а да ни се случат тези неща, които не можаха да се случат през тази, и да е мирна и благодатна, а другото ще си го купим, както се казва.

– Защо озаглави твоята книга „Да започнем отначало”?
– Това беше лека закачка – освен заради песента ми, а и защото това е моето кредо, че общо взето всеки ден ни е подарък и е нещо ново, което би могло да ни се случи. Нищо не е даденост в този живот и всеки човек трябва да върви по пътя си убедено и да преследва някаква цел, а ако днес не си успял да постигнеш целта си – и утре е ден.

– Много твои колеги не крият огорчението си, че техните песни почти не звучат по радиото…
– Това не ми е чак толкова важно, аз съм достатъчно пътуващ трубадур и предпочитам директен контакт с хората и публиката, затова нямам и фейсбук, защото искам да си общувам тет-а-тет с хората. Не искам да се крия зад някакви никнейми и да хейтвам, да поствам и всякакви други нови „български” думи! Каквото и да ме интересува – мога да вдигна телефона на даден човек и да го видя на по кафе и да пообщуваме очи в очи.

– Една от емблематичните ви песни с Кристина Димитрова е „Детски спомен”. Кой е най-любимият ти детски спомен?
– О, много са, като се започне от хубавите летни ваканции в родния ми град Берковица, в който за жалост съм живял само три месеца, след като съм се родил, но както се казва – кръвта вода не става. Най-прекрасните ми детски моменти са от ваканциите ми там, когато бяхме индианци и каубои, стражари и апаши, също и алпинисти, и рибари… Даже бяхме и нарушители, които пресичат границата, защото в Берковица и до ден днешен съществува една от най-добрите бази за обучение на полицейски и граничарски кучета. Така се случи, че с тайфата отидохме да работим и да обучаваме кучетата, като играехме ролята на нарушители и обикаляхме нагоре в планината и всичко беше много забавно. Оттогава имам голяма любов към кучетата, а там бяха селектирани вълчаци – мъжки, защото се използват само такива.

– А в живота бил ли си в ролята на нарушител?
– Спомням си, че отнесох арест в казармата, защото служех в ансамбъла на строителни войски в центъра на София и тогава всички момчета бягахме – кои повече, кои по-малко, кои хващаха, кои – не, но мен ме хванаха. Бях с още 17 мои братя и откарахме цяла седмица в гарнизонния арест, плюс остригване нула номер и работа на къра, както си трябва…. Но по принцип съм човек, който спазва правилата, за жалост напоследък в нашата мила държавица да спазваш правилата е общо взето признак на глупост, имам някакво такова усещане…

– Как реагираш, когато се сблъскваш с агресия?
– Опитвам се, страшно много се опитвам, да не се поддавам на такива неща, въпреки че и аз съм един нормален, емоционален човек, но например неща от типа на андрешковщина, авантаджийство и тарикатщина ме побъркват. Нямам обяснение откъде дойде и тази агресия у нас, лошото е, че не виждам как ще се оправим, защото в нормалните държави има закони, които се спазват. Ето ти един въпрос – защо, като излезем от границите на България, спазваме абсолютно всички правила, а тук като че ли няма закони!? Не за друго, но в демокрацията, освен права, има и задължения и хората трябва да ги знаят. Връщаме много години назад, когато Джон Ф. Кенеди каза крилатата фраза: „Не ме питай какво е направила държавата за теб, а се запитай какво ти си направил за държавата”. Така че, ако искаме да живеем в едно нормално общество, трябва да се съобразяваме с абсолютно всички нещица, които се наричат с простата дума – правила.

– Играеш една от главните роли в много успешния мюзикъл „Mamma Mia”. Имаш ли любима песен на АВВА?
– Много са, но ще кажа „I Belive in Angels”, това е и последното парче, с което завършва мюзикълът – феноменално! Няма песен на АВВА, която да е слаба, те затова останаха в класиката на попа за изминалия век, защото всичките им парчета са малки истории, в които всеки би могъл да се преоткрие.

– Когато сте се запознали, съпругата ти Валя е била популярна като двойничка на Агнета от АВВА. Любов от пръв поглед ли беше между вас?
– О, да, едно към едно с Агнета! Любовта ни беше от пръв поглед. До ден-днешен не мога да забравя тази първа среща, а общо взето усещането е същото и днес. Бяхме на гости при едни общи приятели и като всяко случайно нещо, ей така на шега и на майтап – вече 30 години…

– Освен външната прилика с Агнета, твоята половинка притежава ли поне малка част от музикалните заложби на легендарната шведка?
– Валя пее доста добре, но никога не е имала желание да се занимава с музика и това е хубаво. Обаче, като сме някъде заедно по купони с караоке, и тя все още хваща микрофона, и пее главно песни на АВВА – влюбена е в групата, но не само заради приликата с Агнета, просто музиката им е прекрасна.

– С Валя имали ли сте и по-трудни моменти във връзката ви?
– Имали сме и доста щекотливи, тежки моменти и решения, като например дали да пуснем детето да учи в чужбина. Също така – дали да се върна от Германия, защото аз заминах за „Фридрихщат Палас”, точно в най-кривите години у нас, между 93-а и 96-а година, когато нещата тук бяха с главата надолу и нямаше нищо по магазините – глад и всички хора бяха на улиците, страшно беше. Но въпреки това реших да се върна, защото детето трябваше да тръгва на училище и се налагаше да решаваме – къде, какво…

– А сега дъщеря ви Жаклин учи в чужбина… Сигурно ви е било трудно да я пуснете да живее далече от вас?
– Животът си е неин, в крайна сметка родителите са временна спирка в живота на децата и един ден птичето изхвръква от гнездото, нормално е. Аз само за едно се радвам, че успях да я науча да бъде самостоятелна, да си гони задачите и мечтите и да има възможност за избор. Може би, ако беше останала още някоя и друга година около нас, щяхме да й дадем още повече сила и самочувствие, но да е жива и здрава. Жаклин засега търси себе си и още учи, скоро ще се дипломира като бакалавър по ивент мениджмънт и пробва някои неща. Тя е с 4 езика и докато учеше във Виена, обиколи цяла Европа, но сега иска да се развива в Щатите.

– Кристина е споделяла, че си истински магнит за жените и привличаш много дами към себе си. Случва ли се твои почитателки да прекрачват границата на допустимото?
– Имам няколко почитателки, които общо взето са постоянно присъствие на повечето ми концерти, но намирам това за приятно. Е, има и нападателни – има хора, които не знаят граници, но всичко е докъдето ги допуснеш.

– А мъже проявявали ли са интерес към теб?
– Все още не! Контактувам с много хора и за мен никога не е било водещо кой какъв е, всеки има право на собствен избор и не ме интересува какво става под чаршафите. Всеки да си живее живота както намери за добре, важното е с тези хора да имаме някаква креативна връзка в изкуството, но всички такива момчета, които познавам са изключително интелигентни. Те са на едно по-друго ниво като усещане, не случайно в нашата гилдия – хората на изкуството са много сензитивни и чувствителни, а интелигенцията е острието на всяка нация.

– Какви спомени пазиш от първата любов?
– В детските години влюбването е едно усещане, което няма как да го обясниш – то е на ръба на лудостта. Спомням си, че имах една съученичка, която много харесвах и за да й покажа, че я харесвам – я замерях с фунийки. За да ми отвърне на чувствата, тя пък ме изпраска по главата с една глинена ябълка, която беше направила в часа по трудово, но втвърдена вече… Такива закачки бяха.

– Успяваш ли да се събуждаш всяка сутрин с усмивка и добро настроение?
– Опитвам се, защото ако човек нон-стоп хейти, или гледа само негативните неща около себе си – и Господ не може да му помогне. Така че имай очи, душа и сърце за хубавите неща около себе си и така няма начин да не ти се сбъднат нещата, за които мечтаеш.

– Какво те прави толкова позитивен?
– Например в колата ми слушам само една станция и по нея няма новини, защото някак си този вестник съм го чел вече и не искам да започвам деня си с негативизъм. Без да обиждам и медиите, но преди време тази информация се наричаше криминална и не достигаше до ушите на читателите – не е необходимо. В Япония не можеш да чуеш нищо от това, което се слуша в момента в световните медии. Поради простата причина, че ти си бил днес 10-12 часа на работа и искаш като се прибереш, да ти е спокойно и готино. Там всичките им предавания са много позитивни, готини и разпускащи – караокето например дойде от Япония. След работа хората искат да отидат някъде, да седнат в една заличка, да си пуснат музика, да си пеят, да разпускат и да се веселят – няма как, защото иначе на другия ден ще си смазан… Хубаво е да вземаме такива световни примери лека-полека, за да се случват нещата. Не можеш да мачкаш един народ денонощно и да искаш да е усмихнат и позитивен…

– Какво мислиш за актуалните хитове?
– Не обичам минорните парчета, а напоследък са актуални главно някакви депресивни парчета, като на Адел например. Не знам защо, но усещам музиката като вибрация и тези парчета ме измъчват, натъжават ме. Въздействат ми много повече песни като „Happy” на оня сладур Фарел и много често си пускам този хит. Сервантес е казал още преди 400 години – най-голямата лудост е да виждаш света какъвто е, а не какъвто искаш той да бъде. Всичко е в нас – и вината, и красотата, и прошката.

– Лесно ли прощаваш и предавали ли са те често?
– Честно да ти кажа не прощавам много лесно, въпреки че се опитвам да прощавам, защото прошката е нещо много висше и който може да прощава е богопомазан. Ако всички се научим да прощаваме, това ще бъде прекрасно, защото прошката е точно – да започнем отначало. Никой не е защитен и ваксиниран от предателства, а ти знаеш, че най-големите предателства идват от най-близките ти хора, но не съм аз този, който ще ги съди.

– Когато с Кристина Димитрова бяхте на турне в Щатите, ти не си се събудил навреме и така сте изпуснали финала на маратона в Бостън, където имаше атентат през 2013-та година. Вярваш ли в съдбата?
– Съдба да го наречем. Лили Иванова например – през 84-а година също не се качи в самолета, който се разби край Кривина, защото в Берлин е закъсняла за полета и го е изпуснала…

– Би ли искал да имаш сценичното дълголетие и устрема на Лили Иванова?
– Дай Боже всекиму това творческо, житейско, физическо, ментално и всякакво дълголетие. Страхотен професионалист, нейният живот е музика и всичко, което тя прави до този момент, е свързано единствено с пеенето и музиката, която прави.

– Вярваш ли в чудеса и случват ли ти се?
– Човек ако вярва – ще му се случват, но ако не вярва, няма как да му се случват. Чудесата за мен не са свързани с факти и материални неща, за мен е чудо да видиш как един паднал човек се изправя и намира сили да тръгне отново по пътя си. Чудо е да видиш как един незрящ проглежда, или неизлечимо болен оздравява – това са чудеса. Виждам такива случаи – всичко става с вяра, и то страхотна вяра, че можеш да го направиш – тогава стават чудесата!

– Любима мисъл?
– Да започнем отначало и ако нещо сме пропуснали от вчера, ще го направим днес. Както казват старите мъдреци – всяко заспиване е малка смърт и всяко събуждане е малко раждане!

Орлин Горанов е сред единиците изпълнители, изявяващи се успешно, както на естрадната, така и на оперната сцена. Кристалният му вокал е оценен и в чужбина – той има чести ангажименти във “Фридрихщат Палас” в Берлин, където изпълнява теноровите партии в някои от най-известните оперни спектакли. През 1989 г. Орлин става солист и на Пловдивската опера. Обичаният изпълнител е шлифовал музикалната си дарба още като дете в хор “Бодра смяна”, а негов откривател става големият ни композитор Стефан Диомов, който забелязва таланта на Орлин по време на военната му служба в Ансамбъла на ГУСВ. Следват още много награди и отличия, сред които Голямата награда от “Златният Орфей” и “Бургас и морето”, както и първа награда от “Шлагерфестивал” – Дрезден.


Какво четем:

🔴 Къде си тръгнал гол по чукарите? Я пий кило гроздова, тъпак!

🔴 Ефектът Дънинг-Крюгер или защо глупаците се мислят за умни и страхотни

🔴 На Йордановден в Калофер Тунджа "ври и кипи"

Източник: Труд



Коментари



горе