Пещерата Леденика, обл. Враца
Да се превърнеш в малко бръмбарче и да потънеш вдън земя, далеч от слънцето,
стреса и ежедневните проблеми. Кой ли не си е мечтал за нещо подобно в неприятен
момент? И в такива случаи има пълното основание да завиди на малкия и чаровен
символ на пещерата Леденика – носещ звучното название светломразец.
Симпатичното бръмбарче определено може да е и пример за хората, които не обичат чак толкова парещите лъчи на дневното ни светило, особено в горещото лято. Ако вместо да се "пържите" на плажа, решите да поемете към дома на светломразеца, ще стигнете до красивата и просторна пещера Леденика.
Така направихме и ние с помощта на непоклатимата ни въпреки трудния път Opel Astra Sedan. А отдалеч – вместо да ни посрещне пещерата, го прави самият светломразец, само че изрисуван като бутафорен братовчед на Ферди Мравката в част от огромна бетонова вакханалия.
Около пещерата се строи наистина мащабно – багери, бетоновози и работници се щурат като светлолюбци в няколко големи строежа. От водачите си научаваме, че става дума за мащабен европейски проект, с който до края на годината ще бъдат построени амфитеатър, посетителски център, алея на приказните герои... Строежът тече с пълна сила и внушението определено не е като за очакваната пещерна летаргия. Остава да разберем и дали поне част от парите ще отидат за безбройните дупки по пътя...
Или за самата пещера, раззеленена от мъхове. Която напук на външната бетонена суматоха ни посреща с очакваното спокойствие. И може би по-важното – прохладата, на която Леденика дължи името си. Тук целогодишно температурата се запазва около 7-8 градуса. Изключение има в най-студените периоди, когато градусите само във входната част на пещерата падат до минус 2-3. Причината е в същия ефект като при парното в дома ни – студеният, по-тежък въздух нахлува през входа, а затопленият се издига през процепите.
Именно тогава природата започва да се самоконкурира, като редом с познатите и от останалите пещери сталактити и сталагмити започва да рисува нови фигурки, но от лед и вода. Точно противоположни на пещерните каменни украси със своята нетленност, но пък не по-малко неповторими и заслужаващи определението природно изкуство. Няма как да ги видим сами през май, затова остава да повярваме на разказите и снимките за ледените сцени с дворци и човечета като излезли от приказките.
В тази пещера истинските човеци навлизат сравнително късно. Нашите прародители очевидно не са я открили или пък не са я одобрили като потенциален дом – съвсем разбираемо предвид ниските температури вътре и трудното влизане. Археолозите са търсили свидетелства за съществуването на пещерни хора в Леденика, но така и не открили такива.
Затова и не е съвсем ясно откога е позната пещерата, нито кой е нейният откривател, но се предполага, че в началото на ХIX век я видели местни пастирчета, които използвали естествения хладилник във външната ѝ зала, за да съхраняват млечните продукти по-дълго.
Функцията на естествен хладилник продължила да е водеща и в края на столетието. След Освобождението пещерата става собственост на Христанчо Матов – врачански богат търговец и общественик, една от най-авторитетните фигури в региона от онова време. Владенията му се простирали на огромни площи в околността, а пещерата попадала в 500-декаровия му планински масив, включващ гори, пасища, ливади.
Леденика си стояла пълна с кашкавал и сирене, докато не започнало на работи местното туристическо дружество и през 1923 г. благородният чорбаджия решил да я дари заедно с целия околен планински масив. Доста поучително, особено от гледна точка на днешните силни на деня.
Учените започват да я изследват подробно в средата на миналото столетие, а едно от нещата, които ги впечатлили, били климатичните разлики в различните ѝ части въпреки сравнително малкото пространство.
От 1962-а Леденика е осветена с електричество и посреща първите си туристи, както продължава да го прави и днес.
Обиколката започва покрай вълчата яма – голяма дупка, от която напролет ледените фигурки се оттичат. Преди време учените решили да проверят къде отива оттук водата и я оцветили в червено, както обикновено се прави в такива случаи. Шарената течност се появила чак 2,5 километра надолу, във врачанския квартал "Бистрец".
В началото се преминава през тунел с многозначителното на пръв поглед име Плъзнята – причината е, че някога бил висок едва трийсетина сантиметра и спелеолозите трябвало да пълзят. За щастие сега е значително по-висок и е достатъчно леко да се наведете.
Разходката започва в сравнително младите – на "едва" милион и половина години, зали на пещерата. Почти двойно по-дълъг "опит" имат вътрешните части. Като се стигне до определено най-красивото място – Голямата зала, напълно оправдаваща името си. Висока е до 21 метра, дълга – цели 70. Известна е и с това, че от време на време в нея се правят концерти – което според водачите ни се случва в само още две пещери по света. Причината е в перфектната акустика, сравнявана не без самочувствие с тази в "Ла Скала", която позволява на Врачанския камерен оркестър да покаже най-доброто от своето изкуство. Звуците се връщат от масивните образувания и няма никаква нужда от специална техника, която да ги управлява.
За съжаление няма как концертите да продължават повече от 30-40 минути, защото високата влажност крие рискове за инструментите. А и кой знае дали светломразецът е чак такъв музиколюбец...
Ако пък не вярвате в тази толкова добра акустика, опитайте сами – екскурзоводите тук са чували какви ли не разнообразни мелодии, изпълнени добре или не чак толкова от гостите. Преобладавали народните песни.
Разбира се, както си и приляга на пещера, най-забележителното в Леденика са скалните образувания, за които водачите са измислили свои определения, но и вие може да отпуснете въображението си. Тук са разпятието, каменните гъби, големият брадясал звяр, Кирил и Методий, дядо Коледа. Точно срещу стълбата мъдро е седнал големият каменен великан, пазителят на това място.
Вдясно от него е соколът, който живее в тъмното си каменно гнездо и според легендата невинаги е бил във вида си на внушителната птица. Местно овчарче много обичало животните си и ги пасяло по високите врачански поляни, когато видяло, че едно от агънцата се е отлъчило. Момчето обикаляло, обикаляло, докато чуло тихо изблейване някъде изпод земята. Животинчето било попаднало през дупка точно в Леденика. Момчето пропълзяло в пещерата, избутало агънцето, но просто нямало как да излезе само. Властвал пълен мрак, а то плакало за помощ, без никой да го чуе. Викало, викало, докато накрая господарят на планината се смилил и го превърнал в сокол, който литнал през нищожния процеп.
След голямата зала маршрутът се разделя на две. Първата част минава през няколко по-тесни "стаи" с красиви бели и дори сини стени. За да стигне до същината на нещата – малък процеп, който всъщност е сложил началото на пещерата геологически. След това ерозията от минаващата вода и корозията на веществата в скалата са свършили необходимото, за да имаме цялото това природно ваяние, което е пред нас.
След като се върнете, ви чака втора кратка обиколка. Там се е провесило нещо толкова зловещо, голямо и разклонено, че водачите го наричат езика на свекървата, а разцепения му на две вариант – на тъщата. Малко по-нагоре бие малкото, но изключително точно оформено сталактоново сърце. За да се завърши с вазата с цветя – едно от най-големите образувания въобще в облагородените български пещери.
В края на пътя е малко езерце, дълбоко едва около половин метър, което събира сълзите на планината и в замяна изпълнява много силните желания на гостите си.
Разходката завършва с тесен процеп, наричан и тунел на опрощението. Според поверието, който мине оттук, може да не се притеснява повече от греховете си... или поне очевидно не страда от наднормено тегло.
За да завършим обиколката, сме изминали обход от 320 метра по 260-метровата на дължина пещера, намираща се на 830 м надморска височина.
И ако в целия разказ ви липсва споменатият в началото любим, но дребен символ на Леденика – за съжаление съвсем не е сигурно, че и днес малкото насекомо светломразец може да се види тук. То има кехлибарено прозрачно тяло, дълго едва няколко милиметра, покрито с фини косъмчета. Специфичното е, че няма очи и може да живее единствено в скалните си домове – излезе ли навън, е обречено.
Макар да е рядък вид и у нас да е описван само в още една пещера, симпатичният мъник не е виждан от зоолозите през последните години. Но какво да се прави – много често такава е съдбата на нещата, които оценяваме заради това, че са редки. Преди да ги изгубим.
Източник: spisanie8Коментари
Последвайте ни във facebook!
