Пролет моя, моя бяла пролет, още неживяна, непразнувана, само в зрачни сънища сънувана
Пролет
Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.
Пролет моя, моя бяла пролет –
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.
Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора…
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.
Пролет моя, моя бяла пролет…
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и – умра на твойте барикади!
Никола Йонков Вапцаров е български поет, чието творчество е предимно със социална и хуманна тематика. Единствената издадена приживе стихосбирка на Вапцаров („Моторни песни“) излиза през 1940 г. Превеждана е на редица езици. Вапцаров сътрудничи на нелегалната тогава Българска комунистическа партия и е активен антифашист. В резултат на политиката на Коминтерна и директивите на БКП е повлиян от идеите на македонизма. През 1942 г. е арестуван и осъден на смърт по силата на Закона за защита на държавата за организиране на подривна дейност срещу установения държавен ред по време на война. Посмъртно е амнистиран след 1944 г.
За такъв голям поет като Вапцаров поезията и борбата са лична съдба, негова духовна необходимост. Вълнуват го силните и драматични човешки чувства на работника, на разкаялият се братоубиец, на идеалиста; на невинния и на виновния за страданията на бедния народ.
При Вапцаров думите никога не са търсени преднамерено. Те се появяват спонтанно, за да изразят наясно и пряко мислите и чувствата му.
Вапцаров започва да проявява интерес към литературата още от ранна детска възраст. Обича да му се четат приказки и разкази от едни от най-видните писатели в българската литература. Малкият Никола постоянно иска да му се преразказва съдържанието на трагедията „Хамлет”, която майка му Елена Вапцарова няколко пъти е гледала в Софийския народен театър.
През 1924 г. Вапцаров се записва в пети клас на Разложката гимназия, където учи до 1926 г. Гимназистът от Банско е скромен, съсредоточен, изключително трудолюбив и до пети клас вече е прочел много, но в Разлог с истинско настървение се впуска в литературната класика: Пушкин, Лермонтов, Толстой, Тургенев, Гогол, Горки, Юго, Зола. Увлича се от „Стършел” на Войнич и от „Спартак” на Джованьоли. Очертава се все по-ясно страстта му към поезията на Ботев и Яворов, препрочита за кой ли път творбите на Вазов и Елин Пелин.
И в Банско, и в Разлог ученикът Никола Вапцаров отрано се проявява като отличен декламатор и артист. Като гимназист поставя на сцената пиесите „Първият спиртовар” от Л. Толстой и „Женитба” от Гогол, в които изпълнява главните роли. А декламациите му на „Арменци”, „Заточеници” и на други Яворови стихотворения се помнят дълго от съвременниците.
Когато постъпва в шести клас, Никола Вапцаров става председател на въздържателното дружество в гимназията. На 15 юни 1926 г. във вестник „Борба”, орган на ученическите въздържателни дружества, се появява и неговото първо напечатано стихотворение, озаглавено „Към светли идеали!”
Вапцаров започва системно да пише стихотворения в Морското машинно училище, които се посрещат добре в тогавашните младежки издания: във в. „Глобус” се появяват „Косач” и „Хризантеми”, списанията „Българска реч” и „Родина” също са благосклонни. Разбира се, най-много са непечатаните работи – произведенията му за времето на обучение в Морското машинно училище са над сто.
През 1939 г. Вапцаров подготвя единствената си стихосбирка „Моторни песни“ , излязла от печат 1940 г. В нея са побрани едни от най-значимите произведения в българската литература.
Вяра
Ето — аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! —
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
„Как, искаш ли час да живееш?“
Веднага ще кресна:
„Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!“
За него — Живота —
направил бих всичко. —
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? —
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? —
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право —
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! — Не струва! —
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
––––––––
Спомен
Аз имах другар,
добър другар,
но… кашляше лошо.
Той беше огняр —
пренасяше с коша кюмюр,
изхвърляше сгур
дванадесет часа на нощ.
Аз помня очите
на този огняр.
Как жадно поглъщаха тези очи
всички лъчи,
които случайно,
през сажди макар,
се вмъкваха редко
във нашата клетка.
Как бързо се раждаше
трескава жажда
напролет,
когато шумят
листата на двора,
в простора
когато
се стрелкаше ято от птици.
Аз чувствах
как тези зеници се молят,
как страдат,
как тягостно страдат!
Те искаха толкова малка пощада —
до пролет,
до другата пролет…
Тя — пролетта —
дойде прекрасна:
със слънце,
с топъл лъх
и рози.
Далечен,
теменужен дъх
се носеше в небето ясно.
Но вътре беше мрак
и как тежеше
легналата проза…
И тъй,
у нас живота се обърка.
Моторът не работеше добре. —
Започна подозрително да хърка
и… спре.
Не знам защо,
но може би,
защото другият умре.
А може би не е така.
А може би, във своя глад,
моторът чакаше ръка
да хвърли в огнения ад
навреме въглищния пласт.
Да, може би.
Не зная аз.
Но мен се струваше, че той,
в заекващия си брътвеж,
ме питаше с болезнен вой:
„Къде е другия младеж?“
Той — другият — умре.
А ето —
отвън е пролет.
Надалече
се стрелкат птици по небето.
Но той не ще ги види вече.
А бе такъв другар…
Добър другар!…
Но кашляше лошо.
Един огняр.
Пренасяше с коша кюмюр,
изхвърляше сгур
дванадесет часа на нощ.
––––––––
Ще строим завод
Ще строим завод,
огромен завод,
със яки
бетонни стени!
Мъже и жени,
народ,
ще строим завод
за живота!
Децата ни мрат
в отровната смрад,
без слънце,
в задушни коптори.
Светът е затвор.
Мъже и жени, народ,
ни крачка назад!
Ще строим завод
за живота!
Децата ни мрат
в задушната смрад
със жадни за слънце очи.
А ние? — Бездушно
превиваме врат
и мълчиме,
позорно мълчим.
Прокарахме мрежи
и в тях укротена тече,
да, нашата кръв
преминава
в проводните мрежи
и движи живота
а той ни помита,
влече
и ние го гледаме
с тъпа, наивна
небрежност.
Със нокти дълбахме скалите.
В гранита
тунели пробихме.
Опасахме с релси земята,
в недрата й
всичко открихме.
Антени замрежват небето,
където
в мъглите
забити
са небостъргачи,
а още нагоре в простора
стоманени
гарвани
грачат.
Другари,
да бъдем наясно —
не удрям клеймо
на прогрес
и знам прекрасно,
че не прогреса е, който ни души.
И ние не ще го рушим. —
Ще строим завод,
огромен завод,
със яки
бетонни стени.
Мъже и жени,
народ,
ще строим завод за живота!
–––––––––––-
Романтика
Аз искам да напиша
днес
поема,
в която да диша
на новото време
стихът.
Да тръпнат във нея
крилата
на гордия
демон,
обходил от полюс до полюс
светът.
Защо е този хленч?
Защо въздишат хората
по някаква романтика
изстинала?
Романтиката е сега в моторите,
които пеят
под небето синьо.
И неразбрали тази песен горда,
напразно
мръщите
чела.
Тя носи вечната
човешка бодрост
на яките
стоманени
крила.
Аз виждам в бъдещето тез
орляци
да пръскат
дъжд
от семена.
И в песните им,
рукнали
отгоре,
да блика
труд
и свобода.
Аз виждам как
прелитат
над моретата,
високо над екваторния пек,
прелитат над зелените полета
и над арктическия снег.
Това е новата романтика,
която
се ражда
и добива своя плът.
И въплотена в самолетно
ято,
обхожда днес
от край
до
край
светът.
–––––––––––––
Двубой
Ние сплетохме здраво ръце,
с тебе се счепкахме здраво.
Кръв капе от мойто сърце,
грохнал си ти. Тогава? —
Един ще бъде повален,
един ще бъде победен —
и победеният си ти.
Не вярваш ли? Не те е страх?! —
но аз пресметнах всеки ход,
последния кураж събрах
и ти ще бъдеш победен,
разкапан, озлобен живот.
Не почваме сега, нали?
Двубоят ни е твърде стар.
Двубоят ни се води с жар
от дълги дни.
От дълги дни сме вплели здраво
ръцете си един във друг.
И никога не ще забравя
жестокия ти, груб юмрук.
Във мината избухна газ.
И въглещния пласт
затрупа
петнадест човека доле.
Затрупа
въглещния
пласт
петнадесет
човешки
трупа.
Един от тях
бях
аз.
Пред прага на един бордей
дими
изпуснат
пистолет.
Трупът полека леденей…
И нито вик,
и нито шум —
един куршум
и после — смет.
И колко леко…
И без бой,
без порив за живот,
без глас.
Ти спомняш ли си
кой бе той?
Това
бях
аз!
На мокрия паваж
лежи
човек, застрелян из засада.
Небето, заредено с взрив,
ще падне с трясък
на площада.
Човекът, който там
лежи
във локва кръв,
е моят брат
и в стъклените му очи
омраза и любов
горят.
Извергът,
мерзкият
стрелец,
закри следите си
завчас.
Ти спомняш ли си тоз подлец?
Това бях
аз.
Но помниш ли, едно дете умря
в Париж на барикада.
Едно дете
във бой умря
със кървавата
ретроградност.
Във жилите полека-лека
кръвта изстива
като щик.
Ала една усмивка лека
по устните се плъзва в миг.
И после устните синеят,
ала в очите
жар гори,
ала очите сякаш пеят:
„Liberte cherie!“…
Един гамен е
прострелен.
Лежи скован във смъртен мраз.
Ти спомняш ли си
тоз гамен?
Това бях аз!
Но помниш ли,
един мотор
прониза
с смях
и оптимизъм
мъглите,
дето птица даже
не слиза
в влажния простор;
един мотор с крила, които
разсичат
ледната завеса,
изменят земната орбита
и с взрив на бензинни пари
разчистват пътя към прогреса.
Моторът, който пее горе,
е труд на моите ръце.
А тази песен на мотора
е кръв от моето сърце.
Човекът, чийто поглед верен
е вперен
в нервния компас,
човекът, който
влезе в бой
с мъглите,
с северния мраз,
ти спомнях ли си кой
бе той?
Това бях
аз.
Аз съм тук
и там. —
Навред. —
Един работник от Тексас,
хамалин от Алжир,
поет…
Навред съм аз!
Навред съм аз!
Как мислиш,
ще ли победиш,
навъсен, мръсен,
зъл живот?
И аз
горя,
и ти гориш,
и двамата
се къпем в пот.
Но ти изчерпваш свойте сили,
слабееш ти,
отпадаш ти.
Затуй така жестоко жилиш,
в предсмъртен ужас
може би…
Тогаз,
на твойто място,
дружно,
ще изградим със много пот
един живот
желан
и нужен,
и то
какъв живот!
–––––––––––-
Писмо
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.
А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!…
И после… после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано…
А там —
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало — неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери…
За мен е ясно, както че ще съмне —
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
––––––––––––-
Песен за човека
Ние спориме
двама със дама
на тема:
„Човекът във новото време“.
А дамата сопната, знаете —
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
— Почакайте — казвам, — почакайте,
нека… —
Но тя ме прекъсва сърдито:
— Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и… после му станало леко. —
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. —
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и… съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
„Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти — ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може…“
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен —
и после
заспивал
усмихнат…
Но в коридора
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. —
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
„Хайде, стани.“
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил —
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
— Да тръгнем ли? — казал.
— Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
„Веднъж да се свърши…
Загазил си здравата, брат.“
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
„Тя — моята — свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден…“
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. —
Човекът спокойно, тъй — дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
„Браво, човек!“
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? —
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! — Разказвате,
сякаш
като че там сте били!“…
Какъв ти тук ужас?! —
Той пеел човека. —
Това е прекрасно, нали?
Четете още:
🔴 Манолова: Над 81% от българите искат Закон за частния фалит🔴 1961 г. – "Земя в илюминатора" – Юрий Гагарин в България
🔴 Изкривиха чистачките на Александър Сано и той се разхленчи в мрежата, въпреки лошото си паркиране (ВИДЕО)
Източник: magnifisonz
Коментари
Харесайте ни във facebook!
