Списъкът на чумата


Напоследък все по-често се замислям /може би защото навърших 50 години/ дали избираме съдбата си или тя е нещо, което не може да се променя.

В тази връзка се сетих за една история. Който ме познава, знае, че не мога да разкажа история, без да спомена баба. Та... баба ми разказваше история, която нейният дядо ѝ разказвал.

Приказката започваше така: Един човек пътувал с каруца към селото си. Кара си бавно по прашния път и застига жена, която върви в същата посока.





— Добър ден! – поздравява я човекът, когато се изравнява с нея.

— Добра среща! – отговаря жената.

— Накъде си тръгнала? – пита я мъжът и забавя ход.

— Към селото отивам. Ще ме качиш ли на каруцата си до там?

— Да те кача, ама... Ти коя си? Струваш ми се позната.

— Не ме знаеш, но може да си чувал за мене.

— Добре де, ама как се казваш?

— Чума. – отговорила жената.

Стъписал се човекът. Вярно, чувал бил за нея, ама да я срещне...

— Ти в моето село ли отиваш?

— В твоето. - отговорила му чумата.

Уплашил се мъжът. Да я вземе ли, да не я ли вземе? Не посмял да ѝ откаже. Чумата е все пак. По-добре да не я сърди.

Качила се тя отзад в каруцата и провесила босите си крака. Пътуват си двамата в тишина, нарушавана само от щурците в нивите. Ама на мъжа му е неспокойно. Иска да я пита, пък не смее.





— Казвай! – казала му Чумата.

— Какво? – стреснал се мъжът.

— Питай, каквото искаш да питаш!

— Ами аз такова... сега, като те качих в каруцата да те заведа до селото, ще ме пощадиш ли? – попитал мъжът със свито сърце.

— Не знам.

— Как така не знаеш!? Нали ти си Чумата и разболяваш хората и те умират?

— Е аз съм, де.

— Ами как тогава не знаеш?!

— Ами така! То не зависи от мен. Не ги решавам аз тези работи.

— Как тогава решаваш кой да се разболее и кой не? Защото не всички се разболяват, а някои се разболяват и не умират, а се оправят.





— Имам списък. – казала Чумата. — Когато стигна до човека, си проверявам списъка и ако го има, се разболява.

— Мене, ако ме има там, можеш ли да ме пропуснеш, щото аз нали те качих да не вървиш пеша...?

— Не мога! – казала Чумата. — Каквото е писано – това е!

Историята свършваше тук. Така и никога не разбрах този мъж имало ли го е в списъка или не. Аз все молех баба да каже какво е станало, но тя твърдеше, че не знае. И дядо ѝ не знаел... А и най-вероятно целта на историята е да се разбере, че каквото е рекъл Господ – това е! Баба казваше: „За работи от Господ и от държавата няма да се ядосваш! Нищо не можеш да промениш!”.

Бях малка и с детското си въображение рисувах картината на прашния път, силното слънце, маранята над полето и как Чумата седи отзад на каруцата, с гръб към пътя, провесила е босите си и мръсни крака и разгръща огромен тефтер с имената на хората и търси там името на мъжа.

Това, че историята нямаше конкретен край, я правеше много достоверна и ми даваше възможност да си измислям как свършва. Естествено, в нито един от вариантите ми, човекът с каруцата не се разболяваше. Дори и евентуалното му семейство се разминаваше с болестта, защото имената им не бяха в списъка.

Така или иначе обаче в детското ми съзнание остана фактът, че каквото е написано – това е и нищо не може да се направи. Баба ми вярваше, че всичко е „Божа работа”, макар че до последно не спря да се опитва да я промени тази „работа” и да я прави такава, каквато на нея ѝ харесва.





След години гледах документален филм за нападението над Хирошима и там имаше интервюта с оцелели. Един от тях разказваше как той е оцелял, а от човек, с когото били на еднакво разстояние от бомбата, е останало само мазно петно върху бетона. Изпарил се. Явно е бил в списъка...

Аз и до сега не съм много сигурна как е. Дали имаме право на избор или всичко се случва по списък и каквото е написано – това е? Кое е „съдба” и кое „свободна воля”? А може би е комбинация от двете и можем да променяме пътя до финала, но не и самия финал?

С напредването на годините, съм по-склонна да вярвам, че животът, до голяма степен, е това, което си пожелал, но тъй като най-често пожелаваме това, което вече сме видели, не винаги напредваме много... Тези, които пожелават невиждани неща, се наричат луди, мечтатели, откриватели, изобретатели или с други думи – гении.

Сега, от позиция на опита /често горчив/, смятам, че с всяко наше малко, ежедневно решение избираме евентуалната реалност, в която да живеем, и само името ни минава от списък в списък... За това е по-добре да не мислим за него, а да избираме реалността, която искаме да ни се случи и да не забравяме, че животът е сън и всичко е възможно!

Диана Стефанова


Четете още:

🔴 Мерките в момента са грешка, след грешка, след грешка!

🔴 Ето вариант на служебна бележка от работодател при неотложно пътуване

🔴 Важното е, че за депутатите има, за хората и медиците ...





Източник: Gnezdoto





Коментари

горе