Войниците мюсюлмани бяха прекрасни младежи


В броя на в. „Преса“ от миналата неделя генерал-майор от запаса Борис Анакиев разказа как Строителните войски в чест на 40 години от 9 септември са изградили 40 обекта в София. Един от тях е бил зоопаркът. За тази заслуга е направен почетен гражданин на София, но след 10 ноември общината обявява, че това звание от социализма няма да се признава. 

Участвал съм в строителството и на военни летища. Например в пловдивското село Чешнегирово, изграждихме го за няколко години. Започнахме от кота нула и го завършихме напълно. Наложи се да изкореним дърветата на почти цяла гора. Работеше се непрекъснато, нощно време осветявахме с прожектори района на строителството. Ускорените темпове се налагаха заради Карибската криза (1962 г.), когато имаше реална опасност от война между двата военнополитически съюза. Едно от изискванията бе пистите да са идеално почистени, да няма никакви камъчета по тях, за да не се затруднява кацането и излитането на бойните самолети.

Това бе по настояване на руснаците, защото с ескалиране на напрежението се очакваше

да пристигнат техни изтребители

Предадохме летището през 1962 г. на специална комисия от Министерството на отбраната. Година по-късно ми възложиха реконструкция на военния аеродром в Граф Игнатиево. В България всички летища са изградени от Строителните войски.

Много ми се иска да разкажа, особено след случилата се трагедия в Париж, за нашите войници. Строителните войски бяха образец за подражание - в смисъл на толерантност към различието на другия. При нас служеха бойци от различни етноси, които изповядваха различни религии, живееха заедно и се разбираха. Не сме имали никакви проблеми. Имахме много турчета, които бяха мюсюлмани. Аз съм с прекрасни впечатления от тях, прекрасни младежи. Като лейтенант ръководех изграждането на домовете за култура в с. Брестовица, в Пловдив и в Перущица. Бойците бяха много старателни и изпълняваха всичко стриктно. На обекта имаше бетонарка, която трябва да се обслужва от четирима души, а аз, за да спестя един човек, възложих на този, който изсипваше пясъка, да слага и цимента. По едно време бетонарката спря, войниците започнаха да спорят кой да изсипва цимента. Тогава аз взех торбата с цимент - 50 кг, вдигнах я и я изсипах. Мълчах, нищо не им казах и се отдалечих. Обаче ги чух, че се карат: „Срамота е. Как така лейтенантът ще вдига торбата с цимент. Това е наша работа и задължение.“ Трогнах се от тяхната постъпка, в тях бе проговорила съвестта. Повече такъв случай не се повтори.

Кметовете и на Брестовица, и на Перущица бяха много доволни от момчетата. Като имаше празник, винаги черпеха. Казвах им: „Оставете мен, дайте на войниците.“ И те ги гощаваха - с ядене, плодове. При нас бе много популярно да се дава работа на акорд. При предсрочно завършване се полагаха материални стимули. За бойците имаше парични награди, пускахме ги и в домашен отпуск. Особено трудолюбивите изкарваха доста добри пари. Преизпълняваха си нормата и това им даваше възможност да пращат пари на близките си у дома, да ги подпомагат финансово от казармата. Имал съм и други случаи - пускам войник в отпуск, а той не си тръгва. Оказва се, че няма с какво да си плати билета за влака или автобуса. Давам му лични пари и като се прибере от отпуск, момчето ми ги връща. Много от тях бяха от изключително бедни семейства. Имаше войници, които в казармата за първи път лягаха на бял чаршаф и се хранеха на бяла покривка.

Войниците ни мюсюлмани бяха много съвестни и изпълнителни. Като им поставиш задача и край - знаеш, че ще я изпълнят. Въобще служехме и живеехме много задружно. Спортувах заедно с тях, в свободното време мерехме сили на волейболната мрежа. Дори и като генерал помагах на всеки който има нужда. Когато стана т.нар. възродителен процес, аз бях командир на дивизията. Имах втори шофьор, Андрей се казваше. А какво му е било предишното име, не знам. Един ден при мен дойде баща му и поиска да откупи остатъка от службата му - колкото трябва, щял да си плати, за да заминат за Турция. Но Андрей се отказа и изслужи цялата казарма от две години.

В Строителните войски на щат работеха и цивилни майстори, турци. Те ползваха немалко привилегии. Работят в месеца 15 дни, после си почиват. Осигурявахме им автобуси до родните места. Освен заплата получаваха и доста бонуси. Когато се случиха събитията, при мен дойде един такъв майстор по ВиК, името му бе Филип. Яви се със семейството си, жена му държеше в ръце малко дете. Казаха ми, че смятат да заминат за Турция. Попитах ги защо искат да си ходят, а мъжът отговори само „Трябва.“ Бях му дал ведомствен апартамент в „Дружба“ с парно и всички удобства. В събота и неделя си работеше частно. Изкарваше добри пари. Помолих го да остане в България, не съм го гонил. Накрая му обясних, че щом е решил, не мога да го спра, но трябва да освободи служебното жилище. Той върна ключовете и замина със семейството си.

Но изминаха няколко месеца и той се върна от Турция. Не съм го разпитвал каква е причината. Поиска пак да започне работа при нас. Като се връщал, имал притеснения дали ще го приемем пак. Жена му работеше при Недим Генджев, който бе главен мюфтия. Дори той ми се обади с молба да му дам пак служебно жилище. Назначих майстора и му казах: „Филип, нямам възможност да ти осигуря пак квартира.“ А той ми отговори: „Г-н генерал, ти се оказа прав, не биваше да заминавам.“ Тогава изграждахме жилища и в Одеса. Там строяхме два самостоятелни блока и бяхме подизпълнители на „Главболгарстрой“ в други градове. Изпратих го на работа в Русия, за да печели повече.

При нас служеха много неграмотни войници, особено роми. Наемахме учители, за да ги учат на азбуката. Във всяка строителна дивизия имаше по един учебен батальон. Там войниците се обучаваха на около 32 граждански специалности: зидари, кофражисти, мазачи, ВиК специалисти, електроженисти, заварчици. Имахме и полигони за практически занятия. В казармата неграмотните момчета се

учеха да четат
и пишат

изучаваха занаят, получаваха гражданска професия и това им даваше сигурност, че след уволнението ще могат да си изкарват хляба.

Веднъж ме командироваха в СССР. Руснаците поискаха и ние да се включим в строителството на жилищни комплекси за руските офицери, които се връщаха от Източна Германия, когато СССР започна да изтегля войските си оттам. И действително построихме много жилища там, за тях, доколкото знам, плащаше Германия. Когато отидох, ме заведоха на готова площадка, завършена от турска фирма. И в един момент ме наобиколиха десетина души и започнаха да ми говорят на български: „Г-н генерал, здравейте. Как сте? Благодарим ви, че

в казармата ни дадохте занаят

и сега печелим много добре, храним семействата си.“ Оказа се, че са били войници от моята дивизия. Не очаквах такава среща, стана ми много мило от топлите думи на благодарност, които казаха.

Не е пресилено да се каже, че Строителните войски изградиха основите на съвременна България. Те построиха повечето основни индустриални мощности на страната. Имаха много добра материална база, но всичко умишлено се съсипа и разпиля в годините на прехода. А защо трябваше да се прави това? Строителните войски издигнаха за една седмица мавзолея, а те за седмица не можаха да го бутнат и се изложиха. Само нашата дивизия имаше кулокранове, бетонпомпи, бетоновози, бетонови възли западно производство, най-модерните бяха. Имахме от най-мощните кулокранове „Либхер“, общо 32 броя. Къде отиде всичкото това богатство, купувано с държавни, тоест народни пари? 

Източник: ПРЕСА daily



Коментари



горе