Вече можем да проверяваме трудовия си стаж сами: Вижте как и къде!

Равногор: мястото на живата вяра



Писателката Ивинела Самуилова нашумя напоследък с 4-те си книги, всяка от които се превръща в бестселър с появяването си – „Животът може да е чудо“, „Ако животът не е чудо“, „Жената, която търсеше любовта“ и „Къде отиваш, пътнико“. В тях освен интересни истории има малко философия, приложна психология и много хумор.

По това време миналата година поех по поклонническия маршрут към Сантяго де Компостела в Испания. За моето Камино може да прочетете тук. Сега обаче искам да ви разкажа за едно друго място, у нас, където спонтанно се оказах поклонник. Място, където никой не търси Бог. Не защото трудният живот на хората е огрубил сърцата им. „Да търся“ означава да издирвам, да се опитвам да намеря, да полагам усилия – физически, духовни или психически да открия някого или нещо. „Някого“ или „нещо“, за което съм чувал, че си струва търсенето, но аз лично не познавам. Или „някого“ или „нещо“, което съм имал, но някак си съм успял да изгубя. В село Равногор хората нямат подобни драми. Там никой не търси Бога, но не защото не го познава или го е изгубил. Просто Бог е част от битието им. Не като абстрактния образ, към когото да отправят молитвите си за по-добър живот. Равногорският Бог е живо присъствие, а равногорецът – Негов съработник…

Никога не бях чувала за това село. Толкова не бях чувала, че непрекъснато забравях името му. А когато от Брацигово поехме по тесния, изпълнен със завои път нагоре, в сравнение с който този към Шипка ми заприлича на магистрала, започнах да си мисля, че ще е много кофти, ако освен мен, и Бог е забравил името на това място. Уж са само 16 км, но човек има чувството, че пътува много, много по-дълго – толкова, че в един момент започва да се съмнява дали не е сгрешил пътя. А и „мацката“ от джипиеса млъкна още в Брацигово – компетенциите й за маршрута стигнаха до там. Не че на някого му липсват нахалните й включвания, че сме били превишили скоростта (което дори не е вярно!). Напротив – фактът, че не разпознава мястото, възприемаме по-скоро като обещание, че наистина отиваме някъде далече от суетата на света, каквато е и целта на пътешествието.
Най-накрая! Селото изскача пред нас някак изведнъж. Не виждаме табела в началото, а голям кръст, който символизира вярата на равногорци и връзката между небето и земята. За момент се чудим дали да тръгнем по една стръмна улица надолу, която изглежда по-главна или да продължим направо по онази с дупките, която има вид на нещо средно между асфалтов и коларски път. Не ми се вярва, че хотелът ни ще е на такова място, но тръгваме по нея и за наша изненада тя ни отвежда точно пред него. Трудно ми е да повярвам, че в такова населено място има цели три хотела, но е факт. Оказва се, че са направени с европейски пари, а край селото има дори писта. Пистичка, по-скоро, но пък с влек. Заради нея, предполагам, активният туристически сезон в Равногор е през зимата, въпреки че тук „активен туристически сезон“ вероятно значи нещо далеч по-различно от това, което сме свикнали да си представяме.
Сваляме багажа и влизаме в хотела. Избрали сме „Борика“, две звезди, в който по това време на годината нощувката е 40 лв за стая. Посреща ни съпругата на собственика – любезна жена, която ни дава възможност да си изберем стаята. Ние обаче се доверяваме на нейния избор. Настаняваме се и въпреки приятното първо впечатление, аз присвивам очи и започвам да оглеждам критично обстановката.

Търся потвърждение на приказката „хубава работа, ама циганска“ – в случая „селска“. Няма такова нещо, обаче. Не знам кой и защо ги дава тези звезди, но съм била и в 4-звездни хотели, които изобщо не могат да стъпят на малкия пръст на този. Не че съм чак толкова претенциозна, но наистина бях удивена да установя, че за нито едно нещо и в нито един момент тези хора не са изхитрували. Без да е снобско, всичко е изпипано и направено със стил, казаното в интернет се оказва вярно едно към едно, а храната, с която ни гощават – чудесна, приготвена почти изцяло с местни продукти. Сиренето е от мандрата в селото, месото – от местни производители (спомних си вкуса на истинската свинска пържола, при това разбрах, че копривата влиза в основното меню на прасетата там), а за равногорските картофи нямам думи – удивително вкусни са. Отглеждането на картофи всъщност е и основния поминък в селото, което, както пише в интернет, е най-екологично чистия район на Балканите, според изследвания на НАСА.
И това, което тотално ме спечели – фактът, че

на нощното ми шкафче има Библия!

Пускаме багажа в стаята и излизаме. Искаме да се разходим преди вечеря – нали за това сме дошли. Домакинята с готовност ни дава информация за няколко маршрута, а ние избираме най-краткия – около 20-25 минутна разходка по коларски път до параклиса „Свети Пророк Илия“.
Вървим полека, оглеждаме се на всички посоки и между прихлъцванията от възторг на зажаднели за простор граждани, коментираме видяното. Стигаме до извода, че името на селото трябва да идва от това, че хем е насред планината, хем е на равно. Това, мисля си, може да го има само в Родопите – на близо 1400 метра надморска височина да се стелят безкрайни ниви и ливади. Могъща работа, родопски необят… Нивите са разхвърляни навсякъде – някои толкова далече, че се чудим как изобщо се стига до тях. И много скоро разбираме:
а) на кон.
б) с Москвич.
в) с Трабантче.
Честна дума! Хайде, за конете и москвичите по тези издълбани и на места каменисти трасета мога да разбера, но трабантите в началото напълно ме смаяха. В края на престоя обаче бях категорична, че ако се преместя да живея тук и аз ще си взема трабантче да си пърпоря напред-назад и нагоре-надолу. Щом го ползват местните, значи е изпитано средство за придвижване из терена.
Скоро стигаме параклиса, който по-скоро прилича на малка църква. От табелата над входа научаваме, че тук някога е имало манастир. Върху останките му боголюбив човек е издигнал новата постройка.
Около параклиса има голяма поляна с ябълкови дървета, които тепърва започват да цъфтят тук – след средата на май! Под дърветата са наслагани пейки и ние заемаме една в горната част на ливадата. Там, сред аромата на треви и песни на щурци и птички, потъваме в съзерцание на пейзажа, който се разкрива пред нас – надиплените скатове на планината и сините очи на язовир Въча някъде долу в ниското.
Винаги съм търсила хармонията между онова отвън, с това, което нося отвътре. И винаги досега съм имала чувството, че онова отвътре някак успява да овладее света около мен. Тук обаче величието отвън е толкова голямо, че не мога просто„да разперя тесните си ръце и да прибера рая“, както казва Емили Дикинсън. Наистина, мястото е такова, че човек изведнъж като че ли получава прозрение, което не успява веднага да формулира, може би защото то, в известен смисъл, е шокиращо. За градския човек става въпрос – местните хора са наясно.

Това прозрение касае важното в живота и неговия смисъл. Станал част от божествената картина наоколо, изведнъж разбираш, че онези преходни неща, заради които си вярвал, че си струва да се живее, изобщо не те интересуват. Просто нямат значение. Единственото, което искаш, е по някакъв начин да съучастваш в тази мистерия на сътворението, да добавиш нещо към него, но със смирение. Да бъдеш съработник на Бога, но без да претендираш, че си Бог. Това и правят хората в Равногор – при това без много да го мислят.

Как ли? Ето един пример.

В района има изградени много чешми, много!

Но това, което ми направи впечатление бяха надписите им. Задължително от едната страна – кръст. А до него: „Еди кой си сътвори тази чешма“. Не „изгради“. Не „майстор Генчо показа какво може“ или „хаджи Петко направи добро на цяло село“.

Просто човечецът Х „СЪ-ТВОРИ“. С други думи, водата е от Твореца, а чешмата – от призвания за съ-творчество човек. Неговото участие в Божието дело.
Докато съзерцавам гледката, ми минава през ума, че Св. Пророк Илия е единствения светец, на когото този манастир (параклис) може да бъде посветен. Пророк Илия е най-необикновения човек в цялата човешка история. Единственият, който не е познал смъртта и когото Бог е възнесъл на небето жив. Защото е бил най-страстният изповедник на Бога… А тук не е трудно да станеш такъв, давам си сметка…
На следващия ден решаваме да се изкачим до единия от двата върхове, които пазят селото откъм север. Избираме Света Елена, заради параклиса там, а и защото после може да се слезе над „Св. Пр. Илия“ и от там да се продължи към Бековите скали – мястото с най-красивата панорамна гледка. Нашият хотел се оказа пък на най-доброто изходно място за този маршрут – току зад него е водохващането, а от там започва пътеката към параклиса.

Точно в началото й, при гората, е издигнат висок кръст на който пише: „Дивни са Твоите дела, Господи!“ Тръгваме по пътечката и имам усещането, че съм поела по поклоннически път някъде в рая. Вървим през гора от бял бор. Слънцето меко прониква през клоните, но е прохладно и ухае на онова специфично борово чисто. Всъщност – не съм сигурна дали по-точната дума тук не е „непорочно“. През няколко метра има сковани пейки от борови дънери, а по дърветата са закачени икони и кръстове – хем те насочват, хем те вкарват в едно особено, религиозно настроение. Като казвам „религиозно“, имам предвид единствено буквалното значение на латинската дума religio – връзка с Бога.
Изкачването до върха не е трудно – денивелацията е не повече от 200 метра. Стигаме горе и това, което намираме на това място – една по-широка платформа в гората, ни изненадва. Има сковани навеси, а някакъв мъж се суети край огнище малко по-нататък. Виждам и два големи казана – като за курбан, измити и оставени да съхнат навън. Махваме му за поздрав и отиваме първо да се полюлеем на дървената люлка, преди да се отправим към параклиса.

Когато влизам в него съм приятно озадачена. Стенописите в малкото помещение са като рисувани от деца, с моливи. Не че са драсканици или че не са канонични – напротив, доколкото мога да преценя, правилата на иконописта са спазени, само дето изображенията са някак по-ведри и въздушни. Господ не се чумери от стената, както обикновено, а излъчва светлина, мекота и радост. Излизам от параклиса и отивам при мъжа отвън. От него научавам, че сам се грижи за това място. Било позарязано, но той го изчистил и подредил. Сам е обозначил и пътя догоре с онези икони по дърветата.

Преди няколко дни, на празника на Св. Константин и Елена, е идвал да служи и свещеник. Събрали се над 100 души. Тенджерите са от тогава – варили боб, защото 21 май се случил в сряда, а в сряда се пости. Опитвам се да разбера защо го прави всичко това, а той ми отговаря така, сякаш прави най-естественото нещо на света. Сякаш така трябва, но не защото е задължение, а защото това е част от правенето на човека изобщо – да изразява връзката си с Бога. Не като съблюдава безжизнени ритуали, а като изразява живата си вяра по най-добрия начин, на който е способен. Тръгваме да слизаме и виждаме табелка на едно дърво: „Тоалетна“. Мъжът е сглобил и клозет някъде по-навътре в гората. Природните нужди са нещо естествено. Но

да осираме всичко, както сме свикнали да го правим,

не е. Свещено означава чисто – във всеки смисъл.
Слизаме от върха и след около час вървене по коларски път стигаме Бековите скали. На двадесет метра преди тях заприказвам млада жена, която сади картофи. Цялото семейство са на нивата. И тук, както в нивите по-надолу, слушат чиста българска народна музика. Питам влагата от дъждовете ли е или някак поливат. От дъждовете е – даже тази година заради тях закъснели със саденето.

Но пък и на дъжда разчитат да полива отсега нататък. Пожелавам им добра реколта и продължаваме, за да се окажем след няколко крачки на ръба на… живота? На такива места винаги ми се завива свят. Имам предвид места, които са толкова високо, а безкрайната пропаст надолу е на една погрешна крачка разстояние… Въпреки, че е обезопасено с ограда, аз оставам в горната част на скалата. Тя е достатъчно широка, за да бъдат побрани спокойно три пейки, разположени шахматно, за да не си пречат зрителите. Да, тук можеш да бъдеш само притаил дъх зрител. В този момент освен нас няма други посетители и се наслаждаваме на спокойствие на изгледа към язовира долу в ниското. Различаваме и няколко от къщите в него. (В този язовир има къщи, но освен този факт, не знам нищо повече по въпроса).
Тъкмо тръгваме обратно и мама ми звъни с информацията, че току-що е имало заметресение. Нищо не сме усетили, но при мисълта: „А ако ме беше разтръскало там?“, усещам как стомахът ме присвива по онзи начин… Аха!
На връщане срещаме няколко групички хора, тръгнали нататък и се радваме, че сме имали възможност да се насладим в уединение на красотата и тишината горе. Вечерта в ресторанта на хотела дочуваме възмутен коментар как някакви турсити решили да си правят барбекю току до скалите и останалите трябвало да им дишат пушека и да им слушат глупостите… Ами прави са да се възмущават… В района има десетки чудесни места за пикник. Това е място за съзерцание… За молитва… Но… свинското зове и то явно отвътре, не само отвън.
Почиваме си малко след късния обяд от вкусна мусака с божествени картофи и таратор с истинско кисело мляко, а надвечер вземаме под наем от хотела двата налични велосипеда и тръгваме по асфалтовия път, който сме видели от високото. Пътят води към Атолука – местност с почивна база на 4-5 км от Равногор, скрита в гората. Не стигаме съвсем до нея, защото баирът ни идва малко в повече, но пък разходката е чудна, макар и да падна голямо въртене на педали и превключване на скорости.

От високото на пътя се наслаждаваме на меандрите, които образува Равногорска река долу в ливадите. Спираме на една отбивка от едната страна на шосето, където има сложени пейки. Мястото е чудно и ухае на млада мащерка, мента и борове. От отсрещната страна на пътя пък се чува как клокочи вода, но е скрита някъде под тревите и туфите омайниче. На връщане е лесно, но умишлено забавяме скоростта, за да се полюбуваме още малко на красотата около нас. Прибираме се в хотела тъкмо по ракиено време и с точната нагласа за това…
Преди да отпътуваме за София на следващия ден правим още един преход. Този път до параклиса „Свети Стефан“ при Гарванската скала. Тръгваме по шосето към Атолука и там, на една отбивка, оставяме колата и поемаме по коларски път през гората. Маршрутът отново е лек и приятен, около час. А гледката, когато пристигаме, отново е необятна, само че този път към Тракийската низина, Средна гора и Стара планина. Параклисът се оказва отворен. Палим си свещи – там има оставени. Има, също така, молитвеник, Псалтир и Библия. Отварям молитвеника напосоки и попадам на Молитва за преуспяване в християнския живот… Прекръствам се и зачитам:

„Отвори ми очите, Господи, да виждам живота в истинска, а не в лъжлива светлина и да помня всякога, че преди всичко трябва да търся Твоето царство и Твоята правда, а останалото ще ми се придаде…“

Отново се прекръствам и прошепвам: Амин!
Няма какво да добавя.
Благодарна съм, че Бог ме доведе тук, за да ми напомни какво е живата вяра…

Писателката Ивинела Самуилова се снима край Равногор.

Ако Ви е харесала статията, подкрепете ни във facebook!



Източник: svobodnoslovo

Следваща статия:
ГЕРГЬОВДЕН В ЛОНДОН

Коментари

Видео на деня

горе