Петрич, ке умрам за теб!

„Петричаните се наричат кефали, защото много „ке”-кат и много се фалат!”, местна шега и визитна картичка на петричаните...
Към края на месец февруари, заедно със скромна компания, посетих един вълшебен град, чието име означава камък или скала, а именно Петрич. Не се знае със сигурност дали северните склонове на планината Беласица, които си правят топла среща със западните високи склонове на Огражден, са причина за това наименование. Там се намира и угасналият вулкан Кожух. Е, всъщност останах с впечатление, че там климатът като цяло е мек и приятен и като че ли на човек рядко му се налага да облича кожух.... Винаги е поне с 3-4 градуса по-топло от София. Сега имаше лек пролетен дъждец, но въпреки това пак бе топличко. Или може би хората стоплиха душата ми?!
Жителите на Петрич, толкова слънчеви и позитивни хора, успяха да пленят душата ми и да ме накарат да се почувствам наистина като удома си. Манталитетът им да помагат и винаги да са съпричастни към чувствата и емоциите, които изпитват другите, ме впечатлиха особено много. Не искам да звучи така, сякаш изливам на листа някакви суперлативи без покритие, понеже съм винаги директен човек, но хората там са много топли и изключително сърцати, без изобщо да преувеличавам.
Дори продавачите в града на костените (кестените) са невероятно мили и кълчат пръсти от притеснение, когато пазаруваш и дължимата сума се увеличава. Вместо да гледат да извлекат полза от теб, както обикновения търговец, те постоянно ти напомнят със загрижена интонация в гласа, че това „струва левче” или онова „струва два лева” и че не е редно да харчиш толкова много пари. Всъщност в Петрич стоките не са кой знае колко скъпи и градът до голяма степен разчита на посещенията на гърците и понякога македонците, за да печели. Тоест човек не може да изхарчи кой знае колко пари, но този жест от страна на продавачите мен поне ме трогна. Не се среща често, особено в днешните меркантилни времена.
Друг жест, който ме трогна, беше от възрастен човек, който стоеше на спирката и като видя, че ще минавам, се отдръпна с две крачки назад. Такова нещо в друг град не помня да ми се е случвало и то по такъв подчертано мил начин. Или ако са го правили другаде, то със сигурност не е било с такова сърдечно отношение. Някои от вас ще си кажат защо толкова са ме грабнали тези дребнички и почти незабележими постъпки на хората. Истината е, че именно тези детайли обуславят манталитета на градчето и неговите жители и първоначалното впечатление на „чуждоземеца” като посети този слънчев южен град.
Друго, което прави впечатление, е чистотата и подредеността на града като цяло. Плочките на площада пред читалище „Братя Миладинови – 1914” буквално бяха с огледална повърхност и можеше да се огледаш в тях. Симпатично бе и светещото фонтанче, което се намира на едно от кръстовищата с кръгово движение в града.
За историята на Петрич говори старата сграда малко встрани от центъра, която е била градската баня преди 30-40 години. Срещу нея пък се намира една стара изоставена таверна със звучното име „Бела дона”. Веднага, когато я видях, я снимах с телефона си и мигом ми се прииска да я съживя и да почне отново да приема посетители, които да се наслаждават на вкусни гозби и на гръцка и българска музика. В дъното на същата уличка се намират величествените явори, които правят дебела сянка в горещите летни дни, и съответно сгушеното сред тях заведение „Яворите” по едни високи стълби, по които времето е оставило следи. Преди този голям ресторант е бил лицето на града, но сега отваря врати само понякога за някоя сватба или по-грандиозно тържество.
Петричаните са наистина, ама наистина много естествени и лъчезарни хора. Няма как да обиколиш това кокетно, симпатично градче с живописни пейзажи без да се сприятелиш с всички или с почти всички по пътя си. Дали защото са с южняшки топла кръв, но непознатите в Петрич за много кратко запазват статуса си на „непознати”. Бариерите и стените, ако изобщо ги има, падат много бързо и докато се усетиш, вече седиш на маса с някой, който допреди пет секунди не си познавал, и си говорите за нещата от живота... В сърцето на всеки петричанин има голямо място за много приятели. Сърцето му е като огромна камина и в нея пламва огин веднага щом срещне искрени и всеотдайни хора, пък дори и „чуждоземци”.
През седмицата градът се обезлюдява, но през уикендите, и най-вече съботите, Петрич се оживява. Всъщност по думите на новия ни приятел, прекрасния Христо Елезов, сервитьор в ресторант „Авалон”, добър човек и приятел: „Съботата общо взето храни седмицата.”
Имах късмета именно този мил и почтен човек да разведе мен и компанията ми из прелестните пейзажи на града и по-точно до най-стария квартал на Петрич – Висдол. Дори ни разказа история как негов колега дошъл до София по работа и когато отишъл до софийската централна автогара поискал да си купи билет до Висдол. Продавачката се чудила къде е този Висдол и накрая заедно се посмели, когато й признал, че всъщност е квартал на Петрич.
Разходката сред тази красива гледка с невъобразими пейзажи ме плени окончателно. Видях как река Луда Мара (десен приток на Струмешница) развяваше водните си коси свободолюбиво под мънички мостчета и образува малко симпатично водопадче. Пленяват и вековните дървета, които буквално са обгърнали с множеството си дебели корени земята. По пътечка се стига до църквата „Св. Прк. Илия”, където пък запалихме по свещичка. А на връщане, преди да се запътим към гарата, за да се разделим с Петрич, видяхме едно магаренце с пухкавка козинка, което погалихме. Кръстихме го Марко Петрички. Пасеше си тихичко и се радваше на ранната зелена тревичка. Много мило животно и сякаш не притежаваше прословутия магарешки инат...или просто умело го прикриваше?!
Всъщност ако има такова нещо като прераждане, със сигурност бих искала да се преродя в този красив град.
Петрич, ке умрам за теб!
С уважение и обич: