Авангардизмус булгарикус



Филип Зидаров, Греди Асса, Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел, Недко Солаков и Божидар Бояджиев откриват обща изложба. Би било твърде хубаво, за да е истина. Те са сред най-известните ни художници (Филип е изкуствовед, което не пречи да е от най-добрите в жанра), но отдавна работят самостоятелно. Има обаче времена, когато шестимата пробиват дупка в соцарт леда, изявявайки се като група “Градът”.

Първата им изложба на “Раковски” през 1988 г. предизвиква живописна буря. Те претъпкват галерията с пластики и картини, стърчащи извън утвърдения калъп. Има колело, в чиито спици е сложен пръст, мигат светлини, звучи джаз. И групата забранява на казионното жури да казва това - “да”, това - “не”, и да оценява произведенията. Следва скандал и закриват изложбата преждевременно. За “Градът” се застъпва лично тогавашният председател на СБХ Христо Нейков, а народният художник Иван Кирков казва: “Момчета, вие сте гениални! Откога чакам да видя такива неща“Бяхме първите, които се опитвахме да правим неща извън канона, а първата политическа арт акция е нашият “Хамелеон”. Чак по-късно започнаха да се правят концептуални инсталации, боди арт...”, убеден е проф. Греди Асса. Той днес преподава на студентите в специалност “Мода” в НХА.

Хамелеонът, за който говори, се издига срещу НДК през декември 1989 г. и боде очите, защото представлява дървена пластика, върху която са прикачени комсомолски книжки. Художниците извиват книжките така, че да се полюшват от вятъра - отвън червени, отвътре сини.

Какво е авангард?

“Ще отговоря с мисъл на Аристотел: “Когато има празно пространство, има движение.” Това е авангард - да направиш движение в празното. Може да е циганско колело, но да има усещане за разместване на пространството. Трябва непрекъснато да се движиш, нещо да се случва. Затова адмирирам стремежите на студентите ми да се изявяват навън, да участват в конкурси и по изложения. Един ден да оцелееш в Ню Йорк е подвиг. Но както пее Франк Синатра, “ако не го направиш в Ню Йорк, все едно нищо не си направил”, казва Греди.

Той самият е живял една година в Ню Йорк и открива няколко изложби там - през 90-те години. Най-великият авангардист за него обаче си остава Христо Явашев-Кристо, който още в средата на 60-те се установява в Ню Йорк и там създава мащабните си проекти. “Най-голямата страст в изкуството е преживяването. Кристо държи неговите произведения да са ефимерни, да не могат да бъдат притежавани в първоначалния си вид. Сега ми е мъчно, че от нашата обща работа в “Градът” остана само Вавилонската кула срещу Дома на хумора и сатирата в Габрово. А не трябва да ми е мъчно - нали сме преживели всяка частица от изкуството?”

Миналото лято Греди Асса заедно с Павел Койчев и Хубен Черкелов се представя на Венецианското биенале на изкуствата - място, немислимо за български художници само преди десетилетие. “В дворец от XVI в. Хубен реди картини, рисувани в Ню Йорк, Греди и Павел започват творческото си пътешествие от София - Изтокът и Западът си дават среща в родния град на Марко Поло”, казва кураторът на българското участие Джордж Лукс.

Какво се случва с други авангардно мислещи художници от миналия век? Творческата биография на Недко Солаков се простира на 17 гъсто изписани страници. Той, Лъчезар Бояджиев, Калин Серапионов, Кирил Прашков, Правдолюб Иванов се изявяват по света и в Института за съвременно изкуство у нас.

Началото на 90-те е вдъхновено време за артистите. На покрива на “Шипка” 6 се открива изложбата “Земя-небе” със Сашо Стоицов, групите “Добрич”, пловдивската “Ръб” с Кольо Карамфилов и Албена Михайлова, “Динамична естетизация” с Орлин Дворянов, Добрин Пейчев и Климент Атанасов. Арт подемът продължават Димитър Грозданов с неговия фестивал “Процес-пространство” в Балчик и група “Диско 95”.

А миналата седмица друга компания от онова време - XXL приятно изненада с появата си след години мълчание. 11 автори, които през 1996 г. откриха галерия XXL, се представят в “Юзина”.

Всеки от тях търси различни от отъпканите пътища и всички са свързани с живописта. Необичайно цветна е, рисувана с химикалка (Иван Кюранов), с урина (RASSIM), със силикон (Генади Гатев)... И Хубен Черкелов участва в ХХL изявата, но задочно, а в този материал се включва по интернет.

“Бях 10-годишен, когато видях изложбата “Художникът на работа в Америка”. Все още съм повлиян от Уилям де Куунинг и Анди Уорхол, от традиционната икона и тракийските религиозни обекти”, казва Хубен. Преди седмица той откри изложба в Бостън в галерия на три етажа, участва и на арт изложение в Лос Анджелис.

Сега подготвя голямо представяне у нас през май, в залите на Министерството на външните работи.

“През 90-те еуфорията от промените се отрази на изкуството ни. Черпехме вдъхновение и от улицата, и от пътуванията в чужбина. Нямахме авторитети, от които да се учим, и постижения, на които да се опрем. Мястото на учители заеха Уорхол и донякъде Марсел Дюшамп, немските неоекспресионисти като Йорг Имендорф, при когото съм бил на майсторски клас. Тогава изкуството беше на ниво цървули и врачки и го вдигнахме за 7-8 г. до ниво, до което сега се колекционира от меценати и музеи. Но в края на 90-те на част от нас й стана тясно в България.

Да напуснем и да не поглеждаме назад - така решихме. Нито за секунда не сме съжалявали. Истинското изкуство се нуждае от теста на времето и пространството чисто географски - трябваше да проверим дали сме толкова добри, за каквито се смятахме. Четирима от XXL дойдохме в Ню Йорк. Тушев, Косьо Минчев и Милен Марков станаха асистенти на Джеф Кунс, а аз - на Том Сакс. За около месец ни се изясни как се изгражда име и се движи арт бизнесът. С Тушев напуснахме, за да работим върху собствени проекти, наехме хале в Южен Бронкс и заживяхме независими - ден за ден, но изграждахме свои разпознаваеми стиловe - най-трудното в професията.

Все още си мисля, че Джеф Кунс и Деймиън Хърст са велики. От честите ми посещения в ателието на Джеф съм виждал начина му на работа, неговата безкомпромисност към всичко, което му пречи да осъществи дадена идея. Мащабността на мисленето и работните му навици са впечатляващи, той е дълбоко романтичен художник. Когато Тушев работеше за него, имаше 4-5 асистенти - трима от Казанлъшката художествена гимназия. Сега са над 100, но не изключвам вероятността към края на живота си да бъде разорен подобно на Рембранд”, казва Хубен Черкелов.

Още се говори за проекта HIPNOSIS на Георги Ружев в базиликата “Йеребатан Сарънджъ”- прочутите цистерни на Константинопол. През 2010 г. в древната базилика минават над 120 000 души, за да видят изложбата - микс от видеоарт, анимация, авторска музика, светлина и 3D инсталации. Този синтез е особено внушителен на фона на вековните колони в подземието, пълно с вода. “Всичко започна с един образ на дервиш, на когото приличам изумително. Реших да направя пътуване до корените на древни култури със средствата на дигиталното изкуство. Дигитална хипноза, която подвежда очите и ги освобождава да видят отвъд очевидното. В авторските ми композиции и сетове използвам дервишка и старинна турска музика от XVI и XVII в., като имплантирам електро, индъстриъл, дръм енд бейс и добавям звуци от Константинопол, търсейки стилизация като хипнотичен транс”, обяснява Ружев.

Истанбул явно е щастлив град за него, тъй като той нашумя на биенале на съвременното изкуство именно там преди 20 г. с автопортрет на едноизмерния човек. И още тогава твърди, че бъдещето на изкуствата е в техния синтез. Изявява се в различни посоки и успява да ги сглоби в едно - музикант, фотограф, художник.

Ружев се възхищава на един гениален бг авангардист - Алцек Мишев, когото Европа и Щатите сравняват единствено с Кристо. “Запознах се с Алцек в Милано, той се е махнал от България през 1971 г. и оттогава прави невероятни неща, но е непознат у нас. Най-известният му пърформанс е преплуването на Атлантика в басейн на презокеански кораб”, обяснява Ружев.

Преди 6 г. той се озовава в Меката на поп културата в Лондон. С групата му Dummy co. са единствените артисти от Източна Европа, представени в емблематичната галерия The Horse Hospital. Бившата конска болница в Блумсбъри е превърната в галерия и се открива с изложба на пънк дизайнерката Вивиан Уестууд. Концепцията на мястото е да окуражава риска и експеримента в модерното изкуство. У нас е трудно да се намери сцена за подобни изяви. Както казва друг художник в графата “авангард” - Венци Занков, единственото място е Музеят за съвременно изкуство, но той “нито събира и съхранява колекции, нито има начин, по който да ги остойности.”

Занков преди 20 г. смайва София с акция, при която се полива с кръв (волска, взета от кланицата) в снега на Докторската градинка. Сега преподава рисуване в НБУ. Дълго издава в. “39 грама”, създава дискусионен клуб “Хамбара” и учредява железен кръст за съвременно изкуство. Миналата градина Занков удостоява с него един от символите на някогашния авангард, д-р Галентин Гатев, специалист по кожно-венерически болести и нестандартен автор.

Една от 4-те изложби на Занков през 2011 г. - “Будоарът”, прави паралел между миналото и днес. “Тогава имаше утопична надежда за промяна, борехме се за свобода, а сега - да не останем без работа и да ходим на море. Авангардът винаги е свързан с преходи и идеали - студентските вълнения през 1968 г., преди това бунтът на дадаистите нихилисти, които се развихрят със срива на ценностната система покрай Първата световна война. Писоарът на Марсел Дюшамп - символ на световния авангард, е направен през 1917 г. У нас през 1997-а се появи фестивалът “София ъндърграунд” в подземията на НДК и направи пряка връзка с Жан Виденовата криза, а сега? Има млади и интересни автори, сигурен съм. Лошото е, че преди всички се опитвахме да влияем на средата, за да я променим, а сега младите се опитват да се впишат в средата”, разсъждава Занков.

Усилията на всички тези автори обаче не са били напразни - те дадоха начало на колекционерския пазар за съвременно изкуство у нас.



Източник: Труд





Коментари

горе