7 вечни поетични откъса от Христо Ботев



Днес се навършват 167 години от рождението на един от най-големите българи – Христо Ботьов Петков, известен като Христо Ботев.

Учи в Калофер, Карлово, Одеса. През лятото на 1868 г. Ботев се записва в четата на Жельо Войвода, на която е определен за секретар. Тогава написва стихотворението „На прощаване“. По различни причини четата се разпада и не преминава Дунава. През 1871 г. издава първия си вестник „Дума на българските емигранти“.

След удара, нанесен на Вътрешната революционна организация, след обесването на Васил Левски и колебанията на Любен Каравелов, начело на БРЦК застава Ботев. През май 1876 г., вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става неин войвода. Прехвърляйки се на българския бряг чрез кораба "Радецки" в района на Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана.

На 2 юни 1876 година е последния тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва смъртоносно Ботев.

По случай годишнината от рождението му ви припомняме 7 поетични откъса от неговото творчество.

***

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Но кълни майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина –

да ходим, да се скитаме

немили, клети, недраги!

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина,

ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Но кажи какво да правя,

кат' си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище,

 

Ах, мале – майко юнашка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверен.

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя

за него ще се заловя,

пък… каквото сабя покаже,

и честта, майко, юнашка!

 

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина…

Но… стига ми тая награда –

да каже нявга народът

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода.

 из "На прощаване 1868"

***

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна – запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти войводи –

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода –

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки;

юнаци по планините,

и мъже в хладни механи

какви е деца разждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея

любовни песни да слушам,

а сам за тегло да пея,

за тегло дядо, сюрмашко,

и за свойте си кахъри,

кахъри черни ядове!

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

ала засвири – не бой се –

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та 'ко ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища –

горите ще я поемат,

долища ще я повторят,

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който иска да тегли –

тежко му нима ще кажа?

Юнакът тегло не търи –

ала съм думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти –

доброму добро да прави,

лошия с ножа по глава, –

пък ще си викна песента!

 

Кой не знай Чавдар Войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли изедник,

или турските сердари?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години,

и страшен беше хайдутин,

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаци

крило бе Чавдар войвода!

Затуй му пее песента

на Странджа-баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден ми кавал приглася

от Цариграда то Сръбско,

и с ясен ми глас жетварка

от Бяло море до Дунав –

по румелийски полета…

 

Един бе Чавдар войвода –

един на баща и майка,

един на вярна дружина…

из "Хайдути"

***

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и сила мъжка.

 

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабя на две строшена:

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

 

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жетварка пее нейде в полето,

и кръвта още по-силно тече!

 

Жетва е сега… Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира. Него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят.

 

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

 

И самодиви в бяла премяна,

чудни, прекрасни, песен подемат, –

тихо нагазват трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

 

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

трета го в уста целуне бърже, –

а той я гледа, – мила, засмена!

 

"Кажи ми, сестро, де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата,

аз искам, сестро, тук да загина?

 

И плеснат с ръце, пасе прегърнат,

и с песни хвръкват те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата…

 

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак печели – пече!

"Хаджи Димитър"



Източник: Мениджър

Следваща статия:
1000 топчета: или как да ценим живота малко повече





Коментари

Видео на деня

горе