Крепостите на България - щитове славни, каменни



Легендата разказва, че пръв хан Крум превзел Кладнишката крепост. Тя не била единствена, имало цяла система от планински калета, които българският хан завзел. Но останала единствена, която той запазил. Местните хора разказват още няколко истории за средновековното укрепление, разположено на югозападните склонове на Витоша, близо до с. Кладница, Пернишко. Чрез археологически проучвания е установено, че Кладнишката крепост е построена в периода V-VI в. и е принадлежала към система от планински крепости, защитавали подстъпите към Сердика.

Първата легенда е доста популярна. В нея се разказва за нападението на турците над крепостта - тогава тя била една от големите, с над 10 декара пространство.
Дошла турската армия и опитала да завладее селото. Жителите се скрили зад стените и не дали крепостта месеци наред. Непрекъснато контраатакували и нанасяли сериозни поражения на султанската армия. Отчитайки, че ще дадат прекалено много жертви, турците решили да подложат защитниците на глад и жажда. Тук легендата се разделя на две. Едната история гласи, че благодарение на кладенците, които имало в крепостта (някои от тях пълни с хранителни продукти, а други толкова дълбоки, че стигали до "дъното на планината" и носели най-сладката клад(нишка)енчова вода), жителите оцелели толкова дълго, че войските си отишли и оставили крепостта непревзета. Разрушили я кладничани след доста години, когато на всички било ясно, че живеят в османската империя и че няма връщане назад. Заклети да не предадат крепостта на турците, те камък по камък разградили твърдината и с тези камъни възродили селото, изгорено до основи и разграбено от султанските войски.

Според другата история, обсадената крепост имала тайно поточе, от което защитниците черпили вода. Дългата обсада накарала турците да намерят предател, който да им покаже как да проникнат в крепостта. Така и станало. Хванали детето на кладнишка снаха (тя била родом от с. Студена) и я заплашили, че ако не каже как да превземат крепостта, ще го заколят. Тя издала откъде защитниците черпят вода, след което турците заклали детето и спрели водата. Жаждата накарала хората да се предадат. Били изклани до един. Оттам идвало и името. Оттам и причината кладничани никога да не вземат невеста от Студена...

Има и трета легенда. Според нея местните хора съзрели отдалеч ордата и се подготвили за бран. Боляринът Сено бил пазителят на "Сребърният камък", който, скрит в пазвите на планината, ограден от три страни от остри зъбери, бил непревземаем като Царевец. При първата атака беят загубил в битката сина си - водач на елитните еничари, заедно с целия му отряд. Избити били и тези, които се опитали да отстъпят. Българите блокирали пътя им за отстъпление и не пуснали нито един враг да се измъкне жив. После изневиделица изчезнали вдън земя - така, както и се появявали. Беят, разярен от загубата и личната драма, заповядал кътчето, пазено от гяура, да бъде сринато доземи. Битката за "Сребърния камък" била люта. Юнаците на Сено бранили "камъка" от враговете час след час, минута след минута. На третия ден умрелите отвъд стените били толкова много, че нападателите нямали нужда от стълби. Силите на защитниците били на предела. А помощ не идвала. Турците атакували, връщали се да починат, а на тяхно място идвали нови. И така пет дни. Но се появили предатели. Тогава Сено извикал жена си Балина и й наредил да изведе жените и децата и да ги преведе през планината. "Ще ти сторим мегдан до съмване да имате преднина", казал й и я отпратил с невръстния си син Радин и с останалите жени и деца през тунела. Сина си Станимир оставил в боя да помага - мъж бил, болярски син на 5 години не напуска боя.

На утрото защитниците на крепостта решили да нападнат турците. Предателите чули и влезли в тунела, за да минат на другата страна. Стигнали до входа на крепостта, но той бил срутен веднъж и завинаги. Сено бил решил никой да не излезе жив от крепостта. Твърдината паднала на седмия ден. Нито един от бранителите не оцелял. Нито един не се предал. Жените и децата били спасени, домът бил спасен. Защото домът е там, където е семейството.
Беят, скърбящ и озверял, наредил всички защитници да бъдат изровени от руините, ако трябва по парчета да ги струпат и да му ги съберат, за да ги накаже. Заповядал да ги изгорят - и тях, и целия баир. Превърнал местността в клада. Оставил всичко почерняло и нарекъл околността Кара баир. Планината останала черна само един ден. На следващия завалял сняг. Всичко побеляло. Когато се стопил снегът, баирът останал бял. Кладите били покрити с малки бели гъби, които и до ден днешен се казват както и селото - кладница. Името на бея било заличено от времето.
Такива истории и легенди се разказват за десетките крепости, с които е осеяна България. Защото през вековете земята ни българска е трябвало да бъде защитавана - от чужди набези и териториални претенции, от хищнически интереси и грабителски мераци. Оцеляла е благодарение на силния и непримирим български дух, на единението и общата воля на хората. Свидетелство за твърдината и борбеността, за постоянната битка за свобода и независимост, са знайните и незнайни калета, които българите са издигнали, за да възпират поробители, грабители и нашественици. Днес част от каменните щитове са почти заличени, губят се дирите им в миналото. Други са отчасти възстановени, трети - почти напълно реконструирани, за да напомнят и на идните поколения за българската сила.
Баба Вида, Траянови врата, Калиакра, Червен, Белоградчик, Кривус, Бялград, Церово, Меджиди табия, Хисарлъка, Алинското кале, Мезек, Сторгозия, Цепина, Батил, Момина кула, Чипровските градища, Лютица, Оряховица, Устра, Маркели, Русокастро, Лардея, Урвич, Тича, Петлюка, Кракра, Чертиград, Кривус, Моняк, Бяло кале, Хисаря, Землънград, Самуиловата, Асеновата, Шуменската, Кременската... И още, и още... Крепостите на България живеят днес с легендите, които хората разказват за тях.
Като тази за крепостта Урдовиза. Едноименният полуостров е част от територията на днешен Китен. Там археолозите се натъкват на останки на древно селище от тракийско време и на крепост от V в., която явно е била запазена и до ХV в., когато областта пада под турско робство. За крепостта Урдовиза местните хора казват, че произхожда от тракийската дума "виза" - "град". Легендата разказва, че когато през ХV в. османлиите настъпвали, отбраната на крепостта била поета от красива жена с името Бяла Стана. Защитниците отбили няколко атаки на турците, които понесли значителни загуби. Тогава турският султан предложил да се ожени за Бяла Стана, а крепостта да бъде призната за нейна зестра. Хитър ход на султана, който хем признавал храбростта на местните защитници, хем оповестявал, че тази земя вече е негова. Бяла Стана се съгласила, но поставила условие - прилежащата на Урдовиза земя в Странджа да бъде свободна земя. Султанът се съгласил свободна да бъде тази земя, която от изгрев до залез слънце може да обиколи един конник. Бяла Стана, освен хубава, била и умна. Тя разставила из Странджа няколко коня, които ездачът сменял. Последният рухнал от изтощение в залива пред Китен и той бил наречен в чест на коня Атлиман (Залива на коня). Така била заградена огромна територия със 17 села. Султанът спазил обещанието си и областта, наречена Хасекия (Царска област), съществувала до 1834 г. Крепостта Урдовиза била разрушена през ХVII в. от морски корсари.


Четете още:

🔴 Лечебната тайна на конопеното въже

🔴 Събор на св. Архангел Михаил и другите небесни безплътни сили (Архангеловден)

🔴 Житие на свети Павел Изповедник, архиепископ Цариградски









Коментари

горе