Време за прошка


Протягам ти я, за да се покая
за нещо, за което знаеш ти,
но за което аз, уви, не зная.
Дамян Дамянов, Ръка за прошка

В православния календар тази неделя е отредена на Прошката. Преди да започне постът в очакване на великото чудо на Възкресението, Църквата ни е определила този ритуал: по-младите да поискат прошка от по-възрастните, а те от своя страна не само да простят, но също да поискат прошка от по-младите. За да очистят не само тялото, но и душата си от оковите на миналото, на мрачните мисли, на омразата, на озлоблението.
Дали обаче днес в забързания ни делник отново няма прагматично да „отчетем” и прошката: да седнем около масата и да наблегнем предимно на трапезата, да спазим ритуала – с халвата, разбира се, да се наредим около баницата и съвсем формално да поискаме и да дадем прошка. Без да се замислим дали наистина умеем да прощаваме. А не само да искаме да ни бъде простено. Умеем ли да прощаваме за дребните делнични лъжи и обиди и да опрощаваме големите грешки. И не стигаме ли отново до въпроса за толерантността ни – към различните, към страдащите, към болните и нещастните. Все трудни въпроси с още по-трудни отговори.
Или ще останем в плен на озлоблението, което толкова е навлязло в делника ни, че е трудно да се отърсим от него. И да погледнем на света около нас с други очи.
Не толерантността ни залива от всички страни – от рано сутрин до късно вечер от ефира, на улицата, в публичния транспорт, там, където работим или учим. А обяснението с кризата с това, че сме били бедни и затова сме станали такива, е толкова нелепо, че дори не трябва да му обръщаме внимание. Дори и само поради факта, че сме граждани на най-бедната част от света. И че нашите предци са живели във времена на войни и глад, но са били Човеци.
Въпросът защо ни е толкова трудно да простим е занимавал десетки светли философски умове през вековете. И отговорът сигурно може да бъде открит пак в десетките, а може би стотици томове с техни трудове. Но ние живеем днес и сега, и се питаме днес и сега защо ни е толкова трудно да простим. Да се смирим. Да бъдем Човеци.
Знаем, че от обидата ни боли. И искаме човекът, който е отговорен за това, да знае, че ни боли. Или искаме от него да си признае грешката и това, че имаме пълно основание да му се сърдим и да ни боли. Поради това отказваме да простим на хората, за които смятаме, че са ни наранили по някакъв начин и предпочитаме да се държим здраво за миналите си болки, защото се страхуваме, че ако простим, ще ги освободим от отговорност и ще признаем, че не ние, а те са били прави.
А се превръщаме в губещата страна от тази наша въображаема битка: с човека до нас, с колегата, със съседа.
Време е наистина да спрем. Да се огледаме. Да се осъзнаем, че с толкова озлобление и нетолерантност не можем да стигнем далече. Да си простим и да поискаме прошка. За да продължим напред като Човеци.


Четете още:

🔴 Косово

🔴 От Role Model до Средностатистическа Гражданка

🔴 Българката Ласка Ненова стана координатор на най-голямата европейска обществена кампания за физическа активност и спорт NowWeMove









Коментари

горе